Могъществото на България при цар Симеон
През втората половина на IX в. и началото на Х в. започва християнският период от развитието на средновековната българска държава, чието начало е свързано с управлението на княз Борис I. Християнизацията на българското общество и държава създава възможности както за приобщаването на България към по-развитата византийска култура и цивилизация, така и за включването на страната в универсалната християнска общност. Същевременно с това обаче съществува заплахата България да се превърне в част от един свят, изграден по византийски образец и живеещ под византийско влияние.Опитите на княз Борис I да осигури самостоятелност в развитието на българската държава чрез извоюването на независима църква и въвеждането на старобългарския език като официален държавен и богослужебен език са успешно продължени от неговияв наследник цар Симеон. Високо образован, прозорлив и решителен, той подчинява своята дейност на стремежа да достигне равнопоставеност с Византия в областта на културата. Политическите му амбиции стигат още по-далеч и намират концентриран израз в идеята за създаване на българо-византийска империя.
Макар да не постига тази цел Симеон остава в историята на българите като владетелят превърнал България в политически хегемон на Европейския Югоизток през първата четвърт на Х в., като вдъхновител и строител на златния век на българската култура.Сведения за управлението на цар Симеон се черпят от различни по вид и съдържание историчеки извори. Основни домашни писмени извори са: Наръшкият надпис, в който се съдържа информация за границите между България и Византия от 904 г.; произведенията За буквите от Черноризец Храбър, Шестоднев на Йоан Екзарх и др., които разкриват развитието на българската книжнина в края на IХ и началото на Х век.Сред чуждите исторически извори могат да се посочат сведенията на кремонския епископ Луидпранд, в които се съдържат данни за ранните години на Симеон. Продължителят на Теофан, Хронографията на Лъв Граматик, кореспонденцията на Лъв Херосфакт и на патриарх Николай Мистик, Историята на Йоан Скилица дават информация за българо-византийските политически отношения при управлението на цар Симеон.Управлението на цар Симеон и развитието на българската култура през Златния век са предмет на изследване от редица български историци, сред които се открояват имената на Васил Златарски - История на българската държава през средните векове, Петър Мутафчиев - История на българският народ, Иван Божилов - Цар Симеон Велики (893 - 927).
Златният век на средновековна България, Георги Бакалов - Средновековният български владетел. Титулатура и инсигнации, Петър Динеков - Проблеми на старата българска литература, Станчо Ваклинов - Формиране на старобългарската култура - IV - XI в.В своите изследвания посочените автори уточняват хронологиата на събитията, разглеждат българо-византийските отношения и ролята на цар Симеон за политическото могъщество на България. Тези историци дискутират спорния въпрос за царската титла на Симеон, анализират особеностите и постиженията в развитието на старобългарската култура в края на IХ и началото на Х век.В края на IX в. процесът на християнизация на българската държава е затруднен и временно застрашен, когато княз Борис I доброволно абдикира и се замонашава, а на негово място на българския престол застава първородният му син княз Владимир I Расате (889-893). По време на неговото управление отношенията между Великоморавия и Немското кралство се изострят и немския крал Арнулф търси отново сближение с България. Така в желанието си да се откъсне от византийското културно и политическо влияние българският княз сключва съюз с крал Арнулф през 892-893 г., което е нарушение на Дълбокия мир с Византия. Антивизантийската политика на Владимир I Расате е съпроводена и с опит за възстановяване на езичеството. Старобългарските писатели говорят за извършване на гонения на духовници и насилие над храмове. Тези тревожни за държавата и християнското дело карат Борис I да напусне манастира, да свали от престола непокорния си син, да го хвърли в тъмница и нареди да бъде ослепен. Наскоро след това през същата 893 г. Борис I свиква голям църковно-народен събор в Преслав. На него князът-монах обявява волята си за приемник на сваления Владимир да бъде поставен третия му син Симеон.